С криле на водно конче

                                                                                            снимка - интернет

От няколко дни Ема имаше усещането, че нещо наближава. Нещо хубаво, което щеше да промени живота й завинаги. То пристъпваше тихо, дебнеше я зад ъглите на къщата, надничаше през прозореца й, подслушваше скрито в тревата, правеше се на заспало сред бръшляна растящ в градината. Нещо хубаво щеше да се случи…

Ема имаше две големи мечти: да пътува и да се влюби. Нямаше как в онзи момент да се случи първото, така че с абсолютна сигурност интуицията й подсказваше, че на тазгодишния панаир тя ще се влюби. На панаира, където всяка година музиката на духовия оркестър се слива с песните на щурците, захаросаните ябълки са навсякъде, най-вече залепнали по детските коси, където всяко хлапе се разхожда с облак на клечка под буреносни захарни памуци реещи се в небето, където всяка жена танцува с единствените си официални обувки на висок ток облечена в специално ушитата преди години, но все още нова рокля, а всеки господин е с шапка или поне е гладко избръснат. Да, нямаше начин да не се случи на панаира след седмица. Затова Ема реши да се подготви. Тази година, за първи път щеше да си ушие рокля.

Роклята на Ема трябваше да бъде необикновена. Трябваше да носи пролетта в нишките си, да напомня песен, да разказва истории, да навява спомени. Рано сутринта в Събота Ема отиде до пазара в съседния град. В онази сутрин тя търсеше плат с призвание за нещо велико. Не за булчинска рокля, не за пердета в дневната, не за пролетен шал или за чаршафи за лека нощ, а плат достоен за платната на презокеански платноход или за крилете на детско хвърчило. Ема обходи целия пазар. Претърси с поглед всички причудливи вещи и докосна с пръсти всяка материя, която й се стори поне малко интересна. Търпението й бе възнаградено, когато най-накрая на една от сергиите забеляза грижливо сгънато парче плат. Неговият цвят напомняше невероятните отблясъци на крилете на водните кончета – лъскаво синьо с втъкани като обещание за тучна пролет зелени нишки. Когато го докосна лекотата му подари на сетивата й полет, и нищо чудно, защото според думите на продавача това всъщност се оказа малка част от материята, от който се правят огромните балони с горещ въздух. Без грам колебание Ема купи това парченце вълшебство и от него си уши прекрасна рокля. Когато я облече за първата си проба се почувства така сякаш се рее поне на два сантиметра над земята. Хрумна й щурата фантазия, че с тази невероятната рокля би могла да се понесе над земята в някой бурен, ветровит следобед и да обиколи света, даже за по-малко от 80 дни. Единственият проблем би бил, че надали щеше да види много от него, заета да се бори с въздушни течения, с немирната подплата и с облаците, които невъзпитано щяха да се блъскат в челото й, да се заплитат в косата й и да се вмъкват закачливо в пазвата й. Ема се изсмя на тази чудата мисъл, но все пак преди да излезе от стаята предвидливо затисна балонената си рокля с кутията  за макари завладяна от детинското съмнение, че подхваната от лек повей тя ще излети през отворения прозорец и докато разбере, че я няма вече ще е някъде над Бразилия.

Съботната сутрин дойде бързо. Събуди се и предчувствието й за нещо хубаво беше още по-осезаемо, затова без да губи време Ема започна да се приготвя. Чудната рокля, разкошните обувки, люляковия парфюм и екстравагантната синя шапка с голяма периферия, която прибави в последния момент. Тръгна надолу по прашния път към центъра на селото, където панаирът вече беше започнал понесла на главата си поле от синчец и нереални сини рози, едва докосваща земята със зелените си лачени обувки. След време всеки, който я беше видял в онази утрин разказваше как това чудно момиче не вървяло, а се носело над земята и изглеждало така все едно всеки момент ще полети с крила на водно конче към снежните череши и разсънващото се небе.

Така щеше да я помни до края на живота си и Фин, който оправяше велосипеда си в страни от пътя, когато забеляза Ема да приближава. За миг забрави всичко – забрави къде е, за къде е тръгнал, забрави да ругае старото си колело, забрави кой ден е, забрави дори името си. Забрави и да се разтревожи за това. Единственото, което искаше да помни в онзи момент беше това поле от синчец и тези лачени треви които приближаваха към него. Тази чудна жена облечена не с рокля, а със самата пролет идваше към него напомняща му любима песен, разказваща му хиляди истории в една секунда, навяваща му спомени, които те първа предстояха да се случат….

Ема го забеляза отдалеч и душата й мигом се успокои. Предчувствието за нещо хубаво преследващо я от началото на Май се всели в неговото тяло, проблесна в неговите очи, почувства се като у дома си и Ема разбра, че ще остане там завинаги. Нямаше нужда някой да й казва, нито дори всемогъщата Съдба, че човекът в страни от пътя, който рита и ругае велосипеда си е мъжа на живота й. Тя вече го знаеше. Веднага разбра, че е най-забавния човек, когото някога щеше да познава. Въображението му надминаваше дори нейното, а бъбривостта му я успокояваше още преди да я опознае. В ръцете му вече виждаше всичките ябълки, които щеше да откъсне за нея, по устните си вече усещаше всичките целувки, в ушите си чуваше песните, които щеше да й пее. Прости му, че носи тиранти, усмихна се на старомодната му шапка и беше благодарна за чадъра, който щеше да ги пази от силното слънце.

Така те се познаха още преди да знаят имената си. Фин забрави за велосипеда си и го остави да лежи бездиханен в прахта. Спусна ръкавите си, изтупа реверите на сакото си, нагласи шапката си и се опита да забави разтуптяното си сърце. Срещу него Ема все повече ускоряваше крачка, за да приближи тяхната неизбежна среща. Бързаше, бързаше, почти летеше, когато изведнъж, сякаш от нищото се появи силен вятър. Вихрушка от черешов цвят премрежи очите й, отне шапката й, разроши косите й. Пролетният вятър нахално се вмъкна в ръкавите й и изду подплата на роклята й. Ема не усети как се понася все по-нагоре и по-нагоре към белите череши, към разсънилото се синьо небе и захарните облаци. Виждаше как къщите стават все по-малки, видя панаира и всички на панаира видяха нея – летящото момиче, което все повече заприличваше на истинско водно конче, току що разбрало, че може да лети много високо освободено от притеглянето на реката. Хората й махаха, викаха и тичаха след нея, пожелаваха й приятно пътуване и на никого не му хрумна, че точно днес, точно сега на нея не й се пътува. Всеки друг ден да, но защо точно днес!? Колко иронична беше съдбата понякога – да избере един и същ момент, в който да сбъдне и двете й най-големи мечти!

Ема се разхлипа горе в небето, сама, където само птиците можеха да я чуят. Да, сега тя щеше да е първата жена в света с летяща рокля. Да, сега тя щеше да види Париж и Рим, и пустините на Африка, и може би щеше да обиколи земята за по-малко от 80 дни, но единственото, за което можеше да мисли в онзи момент беше за непознатия спрял в страни от пътя, който за част от секундата стана най-близкия й човек. Ридаеща все по-силно Ема не усети как изтърва носната си кърпичка. Тя полетя надолу като мъничко ранено птиче и бързо се изплъзна от ръцете й, които се опитаха да я хванат. Тогава очите й неволно отново погледнаха надолу към земята. Изведнъж сълзите й секнаха, както спира краткият летен дъжд. Лека слънчева усмивка пробяга през лицето й и щастливи пламъчета на надежда проблеснаха в очите й. Долу през тълпата махащи й хора един мъж със старомодна шапка тичаше и гледаше към нея мъчещ се да хване посоката на вятъра с разтворения си чадър и тя знаеше, че той няма да се умори и няма да спре докато не я настигне. Може би щеше да стане след ден, или седмица, или месец, може би щеше да стане някъде над съседния град или някъде над Ню Йорк или Прага, наистина нямаше значение. Важното беше, че щеше да се случи и Ема вече го предчувстваше…