Валдхорната на г-ца Моли

                                                                                                 снимка -интернет

Г-ца Моли беше слабичка и доста дребна за възрастта си. Като малка мечтаеше да се научи да свири на валдхорна, но заради килограмите и ръста й никой учител не искаше да я обучава. Според тях тя нямаше достатъчно сили нито да държи огромния инструмент, нито да извлече някакъв звук от него. За съжаление малкото момиченце им повярва и се отказа. Затова валдхорната на г-ца Моли от години стоеше ненужна на тавана и само от време на време собственичката й се качваше, за да я почисти от праха и да й се порадва.

След едно от нейните посещения валдхорната така заблестя, че медно сияние пропълзя из целия таван и накара тъмната прашна пелена да се оттегли към ъглите. Всичките й копчета и извити тръбички излъчваха празнично настроение, а фунията й сякаш всеки миг щеше да издаде тон за песен. Сигурно, заради това едно мъничко паяче, което беше дошло същия ден от съседната къща, през тясна пукнатина в стената  я избра за свой  бъдещ дом. “Точно от такова весело и блестящо нещо имам нужда” рече си паячето, което винаги беше унило, сънливо и начумерено. Така се беше родило – мърморещо и приемащо света вечно откъм тъмната му страна. Затова реши, че макар и да го заслепява и да е доста хлъзгаво, това нещо може да поободри мрачния му характер. Настани се в дълбочината на фунията, огледа се със съмнение и започна да размишлява: “ Хм! Не е толкова празнично, колкото изглеждаше отвън, и е леко мразовито... Но все пак ако на тавана живее котка, ще й е трудно да си провре главата чак дотук, така че ще остана... Да, и май няма нужда да си плета паяжина, ще стане течение и ще се разкъса, или ще се смачка от едната страна, никога не мога да ги направя идеални. Питам се има ли смисъл ако не са идеални...” и така паячето се оплакваше и вайкаше само на себе си до безкрай. И след всяка появила се нова тежка мисъл въздишаше и всяка следваща въздишка ставаше все по-силна и по-силна. Изненадващо, след една от най-силните въздишки на паячето от фунията на валдхорната се разнесе плътен баритонов звук. Целият таван притихна, котката измяука нервно и се скри в стария скрин, мишките наостриха уши, а тъмнината се сви още повече в ъглите. Паячето със трепкащо от страх сърце си рече “Знаех си аз, че има нещо гнило в цялата тази бляскавост” и продължи да въздиша, и след всяка негова въздишка от валдхорната се издаваше все същия плътен звук.

Г-ца Моли тъкмо се готвеше да си ляга, когато чу странните звуци идващи от тавана. Тя беше безстрашна жена, но тази необяснима шумотевица накара сърцето й да подскочи. За да се успокои реши, че е най-добре на часа да провери какво става, преди да е попаднала в плен на богатата си фантазия. Въоръжи се с големия черен чадър и с безшумни стъпки се качи на тавана. Г-ца Моли застана по средата на стаята здраво стиснала чадъра в ръце втренчена невярващо във валдхорната, която продължаваше упорито и ритмично да боботи. Наведе се и предпазливо надникна във фунията. Вътре нямаше нищо, само едно малко паяче, което при появата на огромните очи на г-ца Моли, изпълзя набързо навън и изчезна незнайно къде. С неговото бягство спряха и тайнствените звуци. На г-ца Моли й беше трудно да повярва, че паячето е било причината за този неочакван концерт, но не намери друго обяснение, усмихна се, седна на един стар прашен сандък и взе валдхорната в скута ти. Гледа я така няколко минути, докато й хрумна интересна мисъл “ Щом едно толкова мъничко паяче може да свири на теб, нима аз няма да мога?!”. За първи път г-ца Моли взе със себе валдхорната. На сутринта се записа на курс при известен музикант, който не можа да откаже на упоритата й и малко досадна настойчивост и след няколко месеца вече можеше да свири доста добре.

След заминаването на валдхорната изчезна и сиянието, и тавана отново беше превзет от обичайната си тъмна прашна пелена, но този път за кратко. Когато в цялата къща зазвучаха веселите мелодии, които г-ца Моли свиреше всеки ден, празничното настроение се завърна дори в най-мрачното ъгълче на таванската стая. Там едно мъничко паяче, което най-сетне беше открило какво го радва не спираше да танцува под звуците на прекрасната музика идваща от някогашния му бляскав и мразовит дом.

http://www.youtube.com/watch?v=IP-jxd3DE9I&feature=related