Пъзел

Много отдавна в Африка живеел необикновен жираф. Той не спирал да расте. Ставал все по-висок и по-висок и скоро главата му пробила облаците и се озовала сред хилядите звезди. Космосът бил доста самотно място, освен това нямало нищо подходящо за ядене. На земята също вече не успявал да открие храна.  Ако се опитал да се наведе краката му оставали в Африка, а главата му се потапяла в огромния солен океан. Жирафът излапал всички звезди около себе си, но те били прекалено твърди и често му присядали. Уморил се от скитане и започнал все повече да огладнява, когато изведнъж пред него се появила грамадната пълна Луна. Тя била изключително впечатляваща. Дебела и светла го примамвала да я доближи. Жирафът бил толкова гладен, че не успял да се сдържи и си отхапал едно мъничко парченце от нея. Помислил си какво пък, никой няма да забележи, само едно дребничко парче, но докато се усети вече бил преполовил Луната. Бедата така и така била сторена, половин луна нямало да върши никаква работа, затова жирафът забравил за всякакви угризения и я излапал цялата. На вкус не била никак лоша. Напомняла му едновременно на карамелизирана захар и свежа лимонена трева. Вярно, че била малко жилава за дъвчене, но успяла да го засити. Не минало много време обаче и жирафът започнал да изпитва силна болка в корема си. Сякаш горял отвътре. Кафявите му петна станали прозрачни за миг и от тях започнала да извира странна лунна светлина. Жирафът разбрал, че става нещо лошо и че трябва веднага да се отърве от планетата, която погълнал. Последното парченце все още било в гърлото му. Лесно успял да го изплюе и след него като някаква магия започнали да изскачат едно след друго и останалите лунни парчета. Те полетели към земята и всяко паднало на различно място по света, в различни континенти, в различни страни, в различни градове.

След тази случка необикновено високият жираф изчезнал. Разбрал, че е сторил нещо опасно и непоправимо той се скрил незнайно къде и само разказвачите на приказки понякога го включвали в своите истории без обаче да могат да дадат доказателства за неговото съществуване.

След като Луната изчезнала на Земята настъпила голяма суматоха. Хората не знаели какво да правят. Учени и астрономи от цял свят започнали да правят изследвания и проучвания с надеждата да открият причината за загадъчното изчезване на една от най-важните планети. Не успели да открият нищо, което науката да може да обясни и били принудени да признаят, че явно става дума за някаква магия. Владетелите на едни от най-богатите страни  обявили награда за онзи, който успее да разнищи загадката и да открие изгубената Луна. Смелчаци, авантюристи и откриватели от цял свят се впуснали в търсенето. Минали месеци и ето, че първото парче от Луната било намерено. Един след друг, приключение след приключение хилядите смелчаци носели от най-различни кътчета на Земята лунни части, докато накрая след три години всичките били открити и събрани на едно място. Безброй изобретатели, инженери и архитекти  се опитали да съединят парчетата, но така и не успявали да ги скрепят правилно едно за друго. Луната се превърнала в неразгадаем пъзел. Хората се отчаяли и накрая просто се отказали. Събрали всички парчета от лунния пъзел и ги поставили под стъклена витрина със златна табелка, на която пишело „Луна”. Витрината сложили в музей и така бил сложен официалния и категоричен край на съществуването на една от най-важните планети в Слънчевата система.

Минали безброй години. Толкова много, че е трудно да бъдат преброени. Хората свикнали да живеят без Луната. Поколенията родени след онова, което все още помнело последната година от нейното съществуване, я познавали само от стъклената витрина в природонаучния музей и от уроците по Астрономия.

В града, в който се намирал въпросният музей живеело едно девет годишно момиче, което повече от всичко друго обичало да реди пъзели. Притежавало изключителен талант. Подреждало пъзели още откакто било на две годинки и спечелило множество национални и международни шампионати. Във втори клас това момиче за първи път прочело историята на Луната. Било толкова впечатлено, че не могло да спи цяла нощ от вълнение, а на сутринта вече му била хрумнала най-удивителната идея, която можете да си представите. Без да губи време то отишло в музея и поискало да се срещне с директора му. Показало му всичките си златни медали от първенствата по подреждане на пъзели и му съобщило, че иска да се опита да подреди и лунния пъзел. Директорът бил смаян от тази неочаквана и странна молба. Помислил малко и решил, че нещо подобно би било доста забавно и полезно за известността на музея, затова се съгласил.

На уречената дата всички телевизионни агенции по света предавали на живо невероятното събитие -  едно деветгодишно момиче щяло да се опита да подреди отдавна забравената Луна. Това наистина бил най-трудният пъзел, който някога момичето било виждало. Но като всяко дете на девет и това не вярвало, че има нещо невъзможно за подреждане на този свят. Затова без да се плаши и отчайва малката шампионка се залови за работа и точно след 10 часа и 47 минути отдавна счупената Луна греела цяла целеничка на пода на природонаучния музей. Всички хора по земята видели на екраните на телевизорите си последвалото чудо – сглобената Луна започнала бавно да се издига нагоре. Стигнала чак до стъкления купол на музея. Счупила го на хиляди дребни стъкълца, които завалели като ситен дъжд и продължила издигането си към нощното небе високо, високо, докато стигнала до своето място и останала там завинаги….или поне през следващите десет години минали оттогава. Хората бързо свикнали с нея. Било все едно винаги си е била там и никога не е била изяждана от необикновено висок жираф.

Момичето станало истински герой и също попаднало в учебниците по астрономия. През мрачните дни, в които няма и помен от Слънцето винаги се сещам за името му и именно то укротява появилото се безпокойство в стомаха ми. Хубаво е да знам, че дори и отново някъде там в Африка да се е появил огромен жираф, който от глад без да мисли е излапал и след това е изплюл Слънцето, в света има едно невероятно момиче способно да подреди и най-сложния и неразгадаем пъзел на Вселената.

Врабчолети

"Ние врабчетата" - Йордан Радичков

Врабчетата летят смело. Те винаги са горди да се нарекат врабчета. Това е така, защото в действителност се мислят за самолети. Хвърчат из въздуха бързо, придават си важност, а сърчицата им бият толкова силно, че се чува едно тихо ТУП – ТУП, туп – туп… От много летене перушините им се разпиляват из небето, а те, врабчетата, си мислят че пускат парашути.

След цял ден във въздуха, вечер врабчетата се приземяват върху своите дървета – летища и събират сили за следващия си натоварен ден като самолети.

Отговорна работа е да си самолет, да пускаш парашути и да радваш децата. Трябват смелост и сила и врабчетата изглежда ги имат. Крият ги в самолетните си сърчица. Затова те бият толкова силно, че когато някое врабче прелети наблизо се чува ТУП – ТУП, туп – туп… и около нас въздухът се изпълва с хиляди парашути.

С криле на водно конче

                                                                                            снимка - интернет

От няколко дни Ема имаше усещането, че нещо наближава. Нещо хубаво, което щеше да промени живота й завинаги. То пристъпваше тихо, дебнеше я зад ъглите на къщата, надничаше през прозореца й, подслушваше скрито в тревата, правеше се на заспало сред бръшляна растящ в градината. Нещо хубаво щеше да се случи…

Ема имаше две големи мечти: да пътува и да се влюби. Нямаше как в онзи момент да се случи първото, така че с абсолютна сигурност интуицията й подсказваше, че на тазгодишния панаир тя ще се влюби. На панаира, където всяка година музиката на духовия оркестър се слива с песните на щурците, захаросаните ябълки са навсякъде, най-вече залепнали по детските коси, където всяко хлапе се разхожда с облак на клечка под буреносни захарни памуци реещи се в небето, където всяка жена танцува с единствените си официални обувки на висок ток облечена в специално ушитата преди години, но все още нова рокля, а всеки господин е с шапка или поне е гладко избръснат. Да, нямаше начин да не се случи на панаира след седмица. Затова Ема реши да се подготви. Тази година, за първи път щеше да си ушие рокля.

Роклята на Ема трябваше да бъде необикновена. Трябваше да носи пролетта в нишките си, да напомня песен, да разказва истории, да навява спомени. Рано сутринта в Събота Ема отиде до пазара в съседния град. В онази сутрин тя търсеше плат с призвание за нещо велико. Не за булчинска рокля, не за пердета в дневната, не за пролетен шал или за чаршафи за лека нощ, а плат достоен за платната на презокеански платноход или за крилете на детско хвърчило. Ема обходи целия пазар. Претърси с поглед всички причудливи вещи и докосна с пръсти всяка материя, която й се стори поне малко интересна. Търпението й бе възнаградено, когато най-накрая на една от сергиите забеляза грижливо сгънато парче плат. Неговият цвят напомняше невероятните отблясъци на крилете на водните кончета – лъскаво синьо с втъкани като обещание за тучна пролет зелени нишки. Когато го докосна лекотата му подари на сетивата й полет, и нищо чудно, защото според думите на продавача това всъщност се оказа малка част от материята, от който се правят огромните балони с горещ въздух. Без грам колебание Ема купи това парченце вълшебство и от него си уши прекрасна рокля. Когато я облече за първата си проба се почувства така сякаш се рее поне на два сантиметра над земята. Хрумна й щурата фантазия, че с тази невероятната рокля би могла да се понесе над земята в някой бурен, ветровит следобед и да обиколи света, даже за по-малко от 80 дни. Единственият проблем би бил, че надали щеше да види много от него, заета да се бори с въздушни течения, с немирната подплата и с облаците, които невъзпитано щяха да се блъскат в челото й, да се заплитат в косата й и да се вмъкват закачливо в пазвата й. Ема се изсмя на тази чудата мисъл, но все пак преди да излезе от стаята предвидливо затисна балонената си рокля с кутията  за макари завладяна от детинското съмнение, че подхваната от лек повей тя ще излети през отворения прозорец и докато разбере, че я няма вече ще е някъде над Бразилия.

Съботната сутрин дойде бързо. Събуди се и предчувствието й за нещо хубаво беше още по-осезаемо, затова без да губи време Ема започна да се приготвя. Чудната рокля, разкошните обувки, люляковия парфюм и екстравагантната синя шапка с голяма периферия, която прибави в последния момент. Тръгна надолу по прашния път към центъра на селото, където панаирът вече беше започнал понесла на главата си поле от синчец и нереални сини рози, едва докосваща земята със зелените си лачени обувки. След време всеки, който я беше видял в онази утрин разказваше как това чудно момиче не вървяло, а се носело над земята и изглеждало така все едно всеки момент ще полети с крила на водно конче към снежните череши и разсънващото се небе.

Така щеше да я помни до края на живота си и Фин, който оправяше велосипеда си в страни от пътя, когато забеляза Ема да приближава. За миг забрави всичко – забрави къде е, за къде е тръгнал, забрави да ругае старото си колело, забрави кой ден е, забрави дори името си. Забрави и да се разтревожи за това. Единственото, което искаше да помни в онзи момент беше това поле от синчец и тези лачени треви които приближаваха към него. Тази чудна жена облечена не с рокля, а със самата пролет идваше към него напомняща му любима песен, разказваща му хиляди истории в една секунда, навяваща му спомени, които те първа предстояха да се случат….

Ема го забеляза отдалеч и душата й мигом се успокои. Предчувствието за нещо хубаво преследващо я от началото на Май се всели в неговото тяло, проблесна в неговите очи, почувства се като у дома си и Ема разбра, че ще остане там завинаги. Нямаше нужда някой да й казва, нито дори всемогъщата Съдба, че човекът в страни от пътя, който рита и ругае велосипеда си е мъжа на живота й. Тя вече го знаеше. Веднага разбра, че е най-забавния човек, когото някога щеше да познава. Въображението му надминаваше дори нейното, а бъбривостта му я успокояваше още преди да я опознае. В ръцете му вече виждаше всичките ябълки, които щеше да откъсне за нея, по устните си вече усещаше всичките целувки, в ушите си чуваше песните, които щеше да й пее. Прости му, че носи тиранти, усмихна се на старомодната му шапка и беше благодарна за чадъра, който щеше да ги пази от силното слънце.

Така те се познаха още преди да знаят имената си. Фин забрави за велосипеда си и го остави да лежи бездиханен в прахта. Спусна ръкавите си, изтупа реверите на сакото си, нагласи шапката си и се опита да забави разтуптяното си сърце. Срещу него Ема все повече ускоряваше крачка, за да приближи тяхната неизбежна среща. Бързаше, бързаше, почти летеше, когато изведнъж, сякаш от нищото се появи силен вятър. Вихрушка от черешов цвят премрежи очите й, отне шапката й, разроши косите й. Пролетният вятър нахално се вмъкна в ръкавите й и изду подплата на роклята й. Ема не усети как се понася все по-нагоре и по-нагоре към белите череши, към разсънилото се синьо небе и захарните облаци. Виждаше как къщите стават все по-малки, видя панаира и всички на панаира видяха нея – летящото момиче, което все повече заприличваше на истинско водно конче, току що разбрало, че може да лети много високо освободено от притеглянето на реката. Хората й махаха, викаха и тичаха след нея, пожелаваха й приятно пътуване и на никого не му хрумна, че точно днес, точно сега на нея не й се пътува. Всеки друг ден да, но защо точно днес!? Колко иронична беше съдбата понякога – да избере един и същ момент, в който да сбъдне и двете й най-големи мечти!

Ема се разхлипа горе в небето, сама, където само птиците можеха да я чуят. Да, сега тя щеше да е първата жена в света с летяща рокля. Да, сега тя щеше да види Париж и Рим, и пустините на Африка, и може би щеше да обиколи земята за по-малко от 80 дни, но единственото, за което можеше да мисли в онзи момент беше за непознатия спрял в страни от пътя, който за част от секундата стана най-близкия й човек. Ридаеща все по-силно Ема не усети как изтърва носната си кърпичка. Тя полетя надолу като мъничко ранено птиче и бързо се изплъзна от ръцете й, които се опитаха да я хванат. Тогава очите й неволно отново погледнаха надолу към земята. Изведнъж сълзите й секнаха, както спира краткият летен дъжд. Лека слънчева усмивка пробяга през лицето й и щастливи пламъчета на надежда проблеснаха в очите й. Долу през тълпата махащи й хора един мъж със старомодна шапка тичаше и гледаше към нея мъчещ се да хване посоката на вятъра с разтворения си чадър и тя знаеше, че той няма да се умори и няма да спре докато не я настигне. Може би щеше да стане след ден, или седмица, или месец, може би щеше да стане някъде над съседния град или някъде над Ню Йорк или Прага, наистина нямаше значение. Важното беше, че щеше да се случи и Ема вече го предчувстваше…

Какъв искаш да станеш?

                                              Photo by Edouard Boubat

Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

Аз искам да стана силен,

да съм смел, може и малко безстрашен

или иначе казано – да си остана такъв,

какъвто съм днес – дванайсет годишен.

Но какво да направя, когато със всеки мой залък

аз ставам голям, а куражът ми жалък!

Решавам от днес сърцето си да пазя от порастване,

нека само мислите и думите ми да растат

и всяко мъничко одраскване да ми напомня,

че децата стават такива, каквито решат!

На една шишарка разстояние

Благодарение на Ирена разбрах за една много хубава инициатива на организацията I plant a tree и ITSTH (компания за софтуер), която дава възможност да бъде засадено дърво от името на всеки притежател на блог. Единственото, което трябва да сторя е да си избера дърво от техния сайт, да пиша за инициативата в блога си и да поставя зелено бутонче в публикацията. Аз си избрах бор. Харесва ми идеята от името на "Камъче в обувката" някъде там да расте едно благородно, красиво и силно дърво, което ще помага на нашата зелена планета да диша малко по-добре.

Преди доста време написах една историйка за малка борова шишарка. Истината е, че е тромава и прекалено дълга, но е подходяща за случая, затова въпреки съмненията си реших да я споделя. В нейния дух искам да вярвам и се надявам някой, някъде в скоро време наистина да посади на яве борчето, което днес аз засаждам виртуално:)

На една шишарка разстояние

„Това, което виждате в ръката ми не е обикновена шишарка! Тя е единствената вълшебна шишарка, която някога ще имате шанса да стискате в юмрука си. Родена е сред клоните на най-стария кипарис на земята растящ в подножието на величествена пастелно зелена планина. Малцина са онези, които са успявали да достигнат до нея и моят невероятен чичо е един от тях. Донесе тази шишарка специално за мен и ми поръча да я пазя като очите си, защото има необикновена сила - всеки, който дори за малко я подържи в ръка ще получи в дар сбъдването на най-съкровеното си желание, даже ако самият той няма представа какво е то....”

Още през първия ден, в който се сдоби с нея, Мая я показа на всичките си съученици и им разказа чудната история на това съвършено топче ухаещо на гора и планински вятър. За една учебна година шишарката на Мая обиколи цялото училище. Срещу пет минути стискане на боровото късче момиченцето получаваше шоколади, дъвки, решени задачи по математика, ластички за коса и мънистени гривни, и какви ли не други детски съкровища. Не се умори да повтаря приказната си история и всеки път прибавяше към нея по нещо ново и фантастично, и така тя ставаше все по-дълга и все по-вълшебна. Никой не се осмели да нарече бръщолевенето й глупост и дори  онези, които се съмняваха държаха силно шишарката в ръка, заради тъничкото гласче в главата на всеки, което мърмореше „Ами ако все пак….!!!?”.

Мая знаеше, че шишарката в джоба й е просто шишарка. Откри я веднъж, докато се разхождаше в градския парк. Сложи я в джоба на любимото си джинсово яке и забрави за нея до другата сутрин, когато отивайки на училище я усети в ръката си. Докато стигне до входа на училището бурната й фантазия вече беше измислила всичко. После лековерието на връстниците й искрено започна да я забавлява, а изненадващият й търговски усет я накара да се гордее. Не беше лоша. Просто имаше шишарка в джоба и огромно въображение. Самата тя не вярваше в подобни измишльотини. Нямаше идея откъде й хрумват. Мая беше учудващо практична, делова и тъжна за едно дванадесет годишно момиче. Понякога й се струваше, че тя и въображението й са две напълно отделни същества.

Дойде лятото и любимото й джинсово яке беше прибрано в гардероба. Прочутата шишарка остана забравена в джоба му. Несподелена загадка беше дали все пак някое от желанията на децата  се беше сбъднало. Докоснали се до някое чудо, те бързо го забравяха, защото в техния свят чудеса надничат отвсякъде, затова никой така и не се сети да се похвали. Но за малката шишарка стотиците ръце, които я бяха държали, и които вярваха по детски наивно и силно в нейните възможности, се оказаха несравнимо вълшебни. Тази чиста вяра заедно с  фантастичните разкази на Мая повторени хиляди пъти посяха в боровата й душа увереността, че наистина притежава уникална магия. Неочаквани вдъхновение и енергия изпълниха горското й същество и тя поиска да живее повече от всякога. Сгушените на топло и тъмно в гардероба семенцата в сърчицето й се почувстваха така сякаш са дълбоко заспали в земята и започнаха да растат. От тях  израснаха  здрави и жилави лъстунчета, които си проправиха път нагоре през тъмнината на джоба към процепа пропускащ приглушена светлина. Сляха в едно и така прегърнати атакуваха дебелата дървена врата на гардероба. Тя се разцепи на две и мъртвото дърво даде път на току що роденото. Усетило каква мощ притежава младото стъбло продължи да расте все по-нагоре и по-нагоре със светкавична бързина, така, както бе пораснало бобеното стъбло на Джак. Красиви клони със свежо зелени остри иглички се разпериха на всички страни събаряйки столове, книги, масичката с телефона, любимата кристална ваза... Те заеха почти цялото пространство в стаята, докато все по-дебелият  ствол безпрепятствено стигна до тавана и без никаква трудност разби бетона, мина през таванското помещение, разчупи керемидите и продължи свободно пътя си нагоре в синьото небе.

Когато в късния следобед се прибраха вкъщи, Мая и семейството й завариха хола си полуразрушен, а в средата му ги посрещна най-прекрасният бор, който биха могли да си представят. Баща й занемя и не можа да каже нито дума цяла вечер. Майка й извика ужасена и започна да плаче.  Сестричката й, която беше само на три и имаше очарователния навик да прегръща всяко дърво изпречило се на пътя й, прегърна и това, с разкошна усмивка и сякаш е най-нормалното нещо на света, след което  започна своите безкрайни игри под огромните клони на дървото, все едно то винаги си е било там.

Мая беше стъписана почти колкото родителите си. Но не от факта, че в средата на панелния им дом беше пораснало великанско дърво, а заради онова бледо, но упорито чувство, че тя е причината. Още щом го видя си спомни шишарката, за която цяла зима и пролет повтаряше, че е вълшебна. Нима беше вярно!? Нима в собствения й хол беше станало чудо!? Тя си легна с това съмнение и разбира се то не я остави да мигне цяла нощ.

В пет часа сутринта бащата на Мая стоеше със скръстени на гърдите ръце пред боровото дърво. Нямаше представа как да се справи с проблема. Но постепенно, наблюдавайки го в сумрака на настъпващото утро надничащо зад прозорците се почувства така все едно чака изгрева в борова гора. Той беше там с раница на гръб и вместо да се притеснява, че е изгубил пътеката си свирукаше небрежно и  весело. Боже, не помнеше откога не бе усещал подобна необяснима радост. Нямаше за какво да се тревожи. „Решението ще дойде само”, помисли си той и заспа. Така го завариха всички, сутринта, спящ на килима под милионите зелени иглички.

Мая събуди баща си. Измъчвана от чувство за вина му сподели за шишарката в джоба си. Само нейна беше вината, защото беше оставила тази омагьосана шишарка в дома им. Защо изобщо я бе взела… Баща й я слушаше усмихнат. Зарадва се, че малкото му практично и тъжно момиче най-сетне вярва във вълшебствата, така както всяко дете трябва да вярва. Той я погали по главата, целуна я по челото и каза: „ А може би това е добра магия!?” Мая не беше сигурна  дали баща й не полудява, но нещо в гласа му спря напиращите сълзи.

Скоро уханието на борова гора обхвана целия апартамент. Мекият зелен мъх растящ по ствола на дървото завладя пода скривайки непокорните иначе килими. Майката на Мая категорично отказваше да свикне с положението. Не усещаше чудния аромат, ненавиждаше нахалния мъх, който растеше веднага щом го премахнеше и напълно отказваше да види онова, което лека полека омагьосваше любимите й хора.

Един съботен следобед обаче, тя се затича към настоятелно звънящия телефон и забрави чехлите си в банята. В мига, в който босите й ходила докоснаха омразния  зелен мъх, нещо накара сърцето й да спре, а след това да забие лудо. Тя се закова на място си, затвори очи и забрави за всичко тъжно и ежедневно, което я подтискаше. Някога, сякаш преди векове обичаше да ходи боса навън по поляните, по свежата трева, а понякога дори по асфалтовия път. Усещаше как земята жужи, как атомите се въртят и вибрациите им се разпростират нагоре по цялото тяло. Беше забравила, че обича да ходи боса. Беше забравила толкова много неща, които в онзи момент мекият мъх под краката й припомняше. Тя отиде при бора извисяващ се в средата на хола и  за първи път го видя истински. Прегърна го така, както го беше прегърнала три годишната й дъщеря. Не, те нямаше да го отсекат! Това беше добра магия.

След думите на баща си Мая прекарваше все повече време с дървото. Обичаше да чете подпряна на здравия му ствол. Понякога  четеше на глас и му разказваше най-различни приказки. Лягаше всеки ден под чудните му ръце и оставяше игличките им да я боцкат по носа и да гъделичкат стъпалата й. Заспиваше там и сънуваше места, които никога не беше виждала. Веднъж, без никой да разбере се изкатери до самия връх на дървото. От там видя какво лежи далеч отвъд бетонния, сив град – чудни златни поля от жито, весели слънчеви ниви слънчоглед, разкошни лавандулови  ливади, чийто аромат й се стори, че усеща. За миг й се привидяха дори върха на Айфеловата кула, светлините на Ню Йорк, назъбените била на Алпите… Тогава, там, на върха на боровото дърво растящо в собствения й хол Мая разбра, че нейното най-голямо желание, за което дори не беше подозирала се беше сбъднало – тя се научи да вярва. За първи път усети, че бурната й фантазия не е отделно, нежелано същество, а жива и прекрасна част от детското й сърце. Вече вярваше, че в света има неочаквана магия и че чудеса съществуват и могат да бъдат открити  навсякъде, дори  в прахта на сивите улици или в джоба на старо яке.... Всъщност понякога могат да бъдат само на една шишарка разстояние....

Незабравимо синьо

Всички казват за незабравките, че са сини като небето. А дали наистина е така?

Може би в началото са били незабравките. Цялата земя била покрита единствено с тези ситни невинни цветя, сини като сини безоблачни очи. Сигурно затова се наричат незабравки, защото само те помнят какъв е бил света в първия си ден и никога няма да го забравят. Споменът им се предава заедно със всичките им характеристики в семенцата им. Тогава, в Началото, небето вероятно е било оцветено в семпъл цвят без име. Харесвало е и е завиждало на незабравките за тяхното синьо. Пожелало го толкова силно, че помолило Господ:

“Моля ти се, Господи, направи ме синьо като незабравките!”

Господ сметнал идеята за удачна, обрал повечето незабравки и от листенцата им направил синя боя, с която боядисал небето. Така то получило мечтания цвят, а броят на незабравките  по земята значително намалял. Днес те вече са много по-малко и много по-мънички, но все още помнят и е успокояващо да вярваме, че никога няма да забравят.

Знаем толкова малко за света, за неговото начало, за неговите корени, за неговата причина…Можем единствено да фантазираме и да избираме сами в кои фантазии да вярваме и на кои чудеса да се уповаваме. Затова защо да не си помечтаем, че сме разкрили една от дълго пазените тайни на света, а именно, че в летните безоблачни и безгрижни дни не незабравките са сини като небето, а небето е синьо като незабравки?!

Предай нататък

Преди няколко дни Мартиники / Марта ми подари тази изненада! Безкрайно й благодаря за жеста, за вниманието и за вдъхновението, които винаги ми е носила. Тя е един от първите хора, които срещнах в блог пространстовото, а това си е страхотен късмет, защото веднага разпознах в нея сродна душа, влюбих се в стиховете й и всичко, което споделя с толкова доброта, размах и фантазия. Тя вижда света различно и е един невероятен ловец на чудеса.

Тъй като преди време написах 7 неща за себе си сега няма да го направя, а само ще споделя 7 качества, които искам да притежавам: искам да бъда по-смела; искам да бъда по-жизнена; искам да се усмихвам повече; искам да бъда по-уверена; искам да бъда по-приказлива; искам да бъда по-спонтанна; искам да бъда по-добра...

Въпреки че хич ме няма със стихотворенията искам да оставя едно като подарък за Марта, която умее добре нещата, за които кратичко се говори в него:

Градинарят

 Дай ми камъче да ти построя къща,

Дай ми слънчоглед да ти запаля слънце,

Дай ми семенце да ти посадя градина,

Дай ми вятър да ти събера глухарче.

Както преди и сега няма да посоча 15 любими блога, защото със сигурност ще пропусна много, а не искам. Ще кажа пак, че те са всички, които съм посочила в блоговете, които следя. Благодаря им от сърце!